Семейството и агресивността
Семейството е един от най-важните фактори влияещи върху агресивността. От него в най-голяма степен зависи наличието или липсата на агресивно поведение в детето.
Тъй като именно в семейството възниква и се извършва първичната социализация, е необходимо подробно да бъдат установени факторите, формиращи моделите на агресивно поведение в самото семейство.
Важно значение за установяване и развитие на агресивно поведение при детето има семейството и характера на взаимоотношения в него. Р. Бейрон и Д. Ричардсън (1997) извеждат следните фактори:
-реакции на родителите към поведението на детето, което те не одобряват;
-характер на отношенията между родителите и децата като цяло;
-ниво на семейна хармония и дисхармония;
-характер на взаимоотношенията с братя и сестри.
Съгласно теорията за привързаността, малките деца се различават по степен на усещане за безопасност в своите взаимоотношения с майката (Perry et al, 1990; Sroufe, 1993). За формирането на надеждна привързаност на детето е необходимо надеждно, устойчиво и отзивчиво отношение от страна на майката. Тези деца са склонни да се доверяват на другите хора и имат адекватно развитие на социалните навици. За „ненадеждно привързаните деца“ са характерни несговорчивост, съпротива срещу контрол, импулсивност, емоционална избухливост и прояви на физическа агресия, при това не винаги дадените прояви на нападение са самоцел, а решават задачи за самоотбрана – от мнима до реална заплаха. Установен е интересен факт, свързан с агресивното поведение на детето в зависимост от характера на взаимодействие в семейството между братята и сестрите. При изучаване последиците от родителската намеса при сблъсъци между децата в семейството, Фелсън (Felson, 1983) е установил, че децата, проявяват по-голяма физическа или вербална агресия против единствен брат или сестра, отколкото спрямо всички останали деца, с които те общуват.
Установено е, че съществува силна корелация между изразеността на агресивните отношения между децата в едно семейство и усвоените силови модели на поведение, и наказание за конфликти от страна на родителите. Фелсън доказва, че децата се държат рядко агресивно, ако родителите не наказват за сблъсъците и конфликтите никого от децата в семейството и много по-често проявяват агресия, ако родителите наказват основно по-големите деца.
Изследванията върху влиянието на възпитанието и семейните отношения върху възникването на агресивно поведение при децата показват, че съществува „пряка взаимовръзка между от една страна наказанията, порицанията, отсъствието на поощрения и родителските нагласи за не приемане на детето като цяло, от друга“ (А. Бандура, 1998).
Независимо, че много от родителите съзнателно ограничават агресивността и то с вътрешна убеденост, в малкото изключения на съзнателно подкрепяне на агресивността - в случаите когато детето трябва да се защити, те могат несъзнателно да формират агресивно поведение и това става по няколко начина:
- чрез собствен модел на поведение, с оценките и диспозициите към различни форми на насилие и тяхното изразяване, или чрез собствените си предразсъдъци;
- чрез загубата на контрол върху детето в неговия ежедневен живот, особено когато това е съчетано с непълноценни отношения (недостатъчното познаване на детето, нe-чувствителност към това което прави, незнание за връзките му с другите деца, за поведението му);
- чрез слабата дисциплина и незаинтересованост от поведението му.
Ранните жизнени преживявания и опит са определящи за агресивността. Подтиснатите, бити или малтретирани деца израстват след това често като родители, които малтретират собствените си деца.
Налице са следните възможности за позитивни и негативни констатации към ориентациите на родителите като самооценка на собствените житейски приоритети и оценка на житейските приоритети на своите деца:
◈ Стремежът на родителите към осигуряване на комфорт, избягване на напрежение, позитивен емоционален микроклимат и сигурност в семейството, провокира в детето емпатия, толерантност и отзивчивост към другите хора, потенциални предпоставки за превенция на конфликтността и агресията.
- По-голямата част от родителите се опитват да съчетават тези комфортни взаимоотношения с ръководство и контрол върху децата, давайки личен пример за организирано поведение, уважение към другите и съобразяване със социалните норми;
- Като проекция, посочените акценти в модела на родителско поведение водят до подражание и усвояване на водещия житейски приоритет „Комфорт”, а при ¼ от децата и до стремеж към проява на позитивните характеристики на приоритета „Значимост”, мотивация към постижения, успехи и себедоказване.
◈ Потенциалните негативни акценти в изборите на родителите са свързани със склонността към прекален либерализъм и отстъпчивост, провокиращи у детето дискомфорт, изразяващ се или в тревожност и липса на сигурност, или в глезене и „емоционална тирания” над родителя. Друг вероятен негативен акцент в модела на родителско поведение е авторитаризмът, раздразнителността от несъвършенствата на детето и потискането на обичта в името на “идеалната цел на развитието”.
- В резултат, детето губи доверие в собствените сили и възможности, не умее да общува пълноценно и да решава проблеми, което води или до стремеж към манипулируемост, или до съпротива, конфликтност и агресивност;
- Посочените негативни проекции върху детето са налице и при отрицателните акценти в изведения като характеристика на поведението на детето житейски приоритет „Значимост” – прекомерните очаквания и вменяването на нагласата “безгрешен победител” провокират потиснатост, чувство за вина и неспособност, страх от провал, непослушание и агресивна опозиция.
◈ Проектът на родителите за социалното поведение на детето от предучилищна възраст го представя като открито и доверчиво, проявяващо симпатия и благоразположение, стремящо се да помага на другите, естествено и емоционално в общуването, любознателно и инициативно, неконфликтно и неагресивно.
◈ Родителите посочват и негативни параметри на детското поведение - капризност, раздразнителност, стремеж към налагане, нежелание за поемане на отговорност, неумение за вариативност на поведението в зависимост от ситуацията.
От една страна, тези характеристики са нормални специфики на развитието в предучилищна възраст, но от друга, те проблематизират сумарния профил за социалното поведение на детето, защото са потенциални предпоставки за стремеж към нарушаване нормите на поведение, противопоставяне на възрастни и връстници, конфликтност и агресивност. Тази своеобразна динамика има почва за развитие точно защото родителите могат да подценят, да не обърнат внимание или да се стремят да тушират с наказателни мерки подобни прояви в поведението на своите деца.
При работата на психолози с агресивни деца, децата често признават, че се чувстват ненужни на своите родители и че родителите не ги обичат и често унижават.
Създава се впечатлението, че прибягвайки към агресивно поведение, децата просто се борят за своето психическо оцеляване, а с нарастване на противообществените прояви в поведението те отмъщават за това на целия свят (на своите родители) за това, че не са ги приели, не са ги обичали, не са се грижели, не са разбрали техния вътрешен свят, тъй като в своя жизнен път те по-скоро се сблъскват с присъди, отколкото с разбиране и участие.
Агресията е начин за изразяване на гнева и протеста, а както е известно, гневът е вторично чувство. В неговата основа стоят болката, унижението, обидата, страхът, които на свой ред възникват в резултат на неудовлетворени „базисни, фундаментални човешки потребности в любовта и потребността от другите“ (Ю.Б. Хипенрайтер, 1998).
Агресивното поведение на децата е своеобразен сигнал SOS, вик за помощ, за внимание към своя вътрешен свят, в който са натрупани твърде много разрушителни емоции, с които детето не е в състояние да се справи самостоятелно.
Когато разгледаме основните подбуди за проявата на агресия от гледна точка на семейството ще се окаже, че то може да влияе на всяка една от тях.
Наличието на значими модели за подражание. Родителите са такива модели, особено за децата в по-ранна възраст, и ако са склонни да проявяват агресия, децата имитират това поведение, смятайки го за успешно.
Семейството е като система, в която всички членове си взаимодействат, влияят и реагират на поведението на другите. Когато един от членовете на семейството реагира враждебно, това увеличава вероятността другите също да реагират така. Например, братът вика на сестра си, тя му отвръща с викане и го обижда, той я удря, тя му отвръща и т.н.” Аналогично явление има при взаимодействието родител – дете: детето реагира агресивно, а възрастният усилва заплахите и наказанията.
Както казва Хаим Гинът “Спокойният дом, както и мечтаният свят без война не зависят от някаква внезапна промяна на човешката природа, а от предварително обмислени похвати, които системно да снишават напрежението преди то да е станало взривоопасно.”
Статията е разработена със съдействието на Даниела Димитрова – психолог към ЦКОДУХЗ „Св. Стилиан“ град Бургас
Източници:
· “Психологическая корекция агресивного поведения детей”, Т.П. Смирнова, превод от руски - Кирил Кунчев;
· „Възпитателни взаимодействия“, Гинка Димитрова, изд. „Ивис“, 2009
· https://yordantodorov.wordpress.com
· http://kristana90.blogspot.com/2012/10/blog-post_83.html
· „Как да работим с агресивни деца“, Даниела Тасевска, изд. „Раабе българия“, 2011