Когато хората кажат „Не знам как го правиш“
Това е фраза, която родителите на деца със специални потребности чуват често, заедно с „Мисля, че си невероятна“, „Какво прекрасно семейство сте“ и думи в този смисъл.
Въпреки че редовно получавам такива комплименти, все още намирам, че не знам как да реагирам или какво да отговоря.
Учтиво отговарям: „Благодаря, но не, наистина не съм!”, когато всъщност искам да кажа „Бихте направили точно същото, ако бяхте на мое място”. Иска ми се да ги попитам какво според тях правя, за да получа такива похвали.
Всъщност какво толкова удивително правя, освен че отглеждам дете, което обичам? Правя всичко по силите си, за да съм сигурна, че той е в безопасност, добре е и за него се полагат грижи, което е същото, което прави и всеки друг родител, когото познавам, нали?
Предполагам, че разликата е в това, че се налага да положа куп допълнителни усилия за това пътуване, а пътят е изпълнен с препятствия
Може би виждат изтощението по лицето ми или са свидетели на това, че многократно отказвам покани за различни събития. Хубаво е да чуя комплименти от хора, които разпознават и наблюдават трудностите, през които преминавам, но ме огорчава и натъжава фактът, че може би са привлечени от препятствията, пред които се изправям, а не от радостта от пътуването.
И така, тук се питам защо ми е толкова трудно и неудобно да получавам комплименти за това какъв родител съм. Мисля, че това отчасти се дължи на непрестанната, постоянна вина, която изпитвам, и която ме кара да се чувствам незаслужаваща каквито и да е родителски похвали.
За мен фокусът остава върху всички неща, които не съм направила; всички неща, които би трябвало да правя повече; всички неща, в които чувствам, че съм се провалила.
Това е времето, което прекарвам насаме с другото си дете, защото то има нужда да му покажа, че и към него изпитвам същата любов. Това са терапиите или допълнителните грижи, които той пропуска, защото не ми стига времето или енергията. Това е да го оставям пред таблета по-дълго, отколкото би трябвало, за да мога да свърша задачите и домашните си задължения.
Това е ежедневна битка с чувствата "аз можех да направя нещо по-добро за него" и "ами ако бях направила това по друг начин".
Когато някой ме похвали колко съм величествена за това, което правя за сина си, това също като че ли безполезно фокусира съзнанието ми върху различията, които той има, и върху реалността на ситуацията. Това ми напомня, че животът ми се различава сериозно от този на другите хора, и ми напомня за сериозността на моето положение и сериозността на състоянието на детето ми.
Преди се чувствах целеустремена в професионалния си живот, но се отказах от кариерата си малко след раждането на сина ми. Сега имам нужда да чувствам, че правя нещо различно и служа на някое друго място, така че фокусирането върху това да направя промяна и да окажа положително въздействие ми дава този житейски разказ.
Аз се оказах в светлината на прожекторите, защитавайки семейства като моето, представлявайки родители, които не могат да се представляват сами, и създавайки нови услуги, които да противодействат на съществуващото недостатъчно предлагане. Това не е за всеки и аз не търся похвала за това; това е личен и донякъде егоистичен акт, който ми помага да разгадая собствените си демони.
Наистина съм благодарна за похвалите, които ми се отправят, но моля, знайте, че аз съм просто още един родител, който върши още една трудна работа, и да, вие бихте направили точно същото и също като мен бихте го направили чрез безусловна преданост и любов.
Написано от Емили Сътън : Родител на дете със специални потребности. „Той е страхотен, енергичен и любящ и промени живота ни. Сега съм "квалифициран от опит" терапевт, лекар, секретар, таксиметров шофьор, помощник-възпитател, медицинска сестра, а в свободното си време се опитвам да бъда добра майка. Домакинството е много натоварено, но изглежда, че специалните потребности на сина ни са дали на всички ни специални сили!“
Източник: https://www.fireflyfriends.com